Бърлогичка [Шарк]

Градината му цъфтеше и тревите леко се поклащаха на вятъра. Беше тихо, толкова безумно тихо, нали така?
Беше привечер и слънцето вече си отиваше малко по малко, оставяйки тихата му улица и тихият дом. Защо всичко бе така потънало в забвение, така изгубено в този свят, който умираше с края на деня?
Стига, стига... твърде много се отнасяше... твърде поетически мислеше, а не биваше да е така. Това бе един от дните, в който просто стоеше там и размишляваше. Чудеше се... чудеше се какво ли щеше да подхване утре, с какво ли щеше да се сблъска.
Ледчетата в чашата на другия го стреснаха и той вдигна поглед към приятеля си. Този човек, този млад богаташ, който някога го бе наемал за най-мръсните си дела сега се беше променил. Светлината най-сетне го беше посетила... лицето му най-сетне се беше прояснило и на него цъфтеше широка усмивка. Зелените му, вълчите очи, те наблюдаваха Шарк така, сякаш искаха да го погълнат.
- За какво мислиш? - тихият му глас наруши тишината и идилията.
- За утре... може би? - собственият глас на Шарк бе пресипнал и тих, сякаш не го бе използвал от доста време насам. Вярно беше - от колко време седяха пред къщата му? Той вдигна собствената си чаша и я срещна с тази на русия си приятел. Звън, после кратка тишина, в която да отпият.
- Измисли ли с какво ще се занимаваш утре? Доста ми е любопитно... разбираш ме, предполагам?
- Донякъде. Още не мога да разбера какъв е смисъла в това да ме наблюдаваш постоянно и да ме разпитваш какво съм научил всеки ден.
- Хоби? Наречи го така. Един ден ще напиша книга за най-откачения старец на света!
- Умрях си от смях, много ти благодаря... - изумтя Шарк, след като другият се засмя на изявлението си. После се изправи, когато слънцето докосна далечния хоризонт и го обагри в червено. - Сега трябва да се прибирам. Утре трябва да ставам рано. Ти нямаш ли някои бизнес дела?
- Няколко. Имам проблеми с онези проклети осички, които са пуснали във фирмата ми. Ако беше ти... е, няма значение. Може би ще се справя сам.
- Знаеш, че ако ти трябва помощ, аз винаги съм готов да ги премахна от пътя ти.
- Ха... знам. Но не е уместно.
- А защо някога беше?
- Някога, Шарк... просто някога. Замислял ли си се върху това, че както ти не желаеш никой да знае за миналото ти, така и те не биха ти казали всичко? - русокосият се изправи, примирен с факта, че веднъж Шарк пожелаеше ли да се прибере, дори атомна бомба нямаше да го спре. - Щом трябва, върви си. Не се притеснявай за мен.
- Е... не, че имам друг избор...
На масата останаха само две наполовина празни чаши. Никой друг... сякаш призраци в тишината, които се бяха стопили с нощта... това бяха били досега. Вечно бяха били такива. Просто навик от някога отдавна. В тази къща... сякаш наистина не живееше никой.

На сутринта той се събуди в разхвърляната си стая, която не му правеше особено впечатление. Подреждаше само ако наистина не можеше да намери нищо тук, а сега още можеше. Застана пред огледалото и се погледна. Жълтите му очи искряха по-силно от други дни. Щеше да изпълни... замисленото. И нямаше да седи бездеен никога, точно така.
Той облече ризата и прилежно оправи вратовръзката, а после сложи на главата си и бежовото кепе.
- Време е на лов, нали, Кабураги? Да... този път ще бъде много, много забавно...